... имало едно време ...

Имало едно време... да, така започват всички приказки. И завършват приказно. Иска ми се и тази приказка да завърши хубаво. Затова реших да я споделя с вас и да ви въвлека в нея.

Това е една история за шест малки кутрета изхвърлени навън в студа и за това как сега получават втори шанс да живеят. Тази история е и за мен - един човек, който реши да послуша сърцето си и да накара разума да послужи на сърцето.

Историята започна в една студена ноемврийска вечер когато на връщане от работа по познатия път между панелките в Овча Купел се случи нещо необикновено. Както си минавах по мостчето над рекичката зад украинското посолство, чух много малки гласчета да ме викат. Беше тъмно и студено, а гласовете идваха отдолу - откъм потъналия в гъсти и преплетени трънаци канал. Бях убеден, че са котенца, сами и ужасени. Писъците им бяха толкова сърцераздирателни и настоятелни, че веднага реших че им се е случило нещо много страшно. Веднага отскочих до нас, за да взема фенер и си облека подходящи дрехи и обувки. Когато се върнах след десетина минути гласчетата вече се чуваха разпиляно и по-надалеч. Светнах с фенера, но не можах да видя нищо. Заобиколих моста отстрани и започнах да търся начин да се спусна към реката. Плетеницата от тръни беше брутална - бързах и си проправях път с натиск като пазех лицето си с ръце. Когато успях да сляза в коритото на реката спрях и се ослушах, все още се чуваше скимтене, но доста по-слабо. Огледах се с фенера и открих първото мъниче на няколко крачки от мен. За моя изненада се оказа кученце. Беше изхвърлено от реката встрани и стоеше треперещо и неразбиращо какво му се е случило. Беше сляпо, подгизнало и безпомощно. Взех го, качих го малко по-нагоре на сигурно място и се върнах да търся братчетата и сестричетата му. Другото мъниче се оказа на 3-4 метра надолу по-реката от същата страна. Оставих го при първото и обратно при реката. Третото беше в самата река - беше се вкопчило в една плитчина и се бореше с течението да не го отнесе надолу - зад него имаше малък водопад и реката продължаваше. Влязох във водата и го извадих - кутрето беше доста по-малко от останалите две, казах си наум - "изтърсак". Цялото беше вцепенено и полуживо. Оставих го при другите и се опитах да го разтрия и да му вдъхна кураж, не исках да умира. Започнах да го търкам с ръце, исках някак си да не се предава и да усети, че вече е на сигурно място. Три бройки, чудех се колко още има.

Всичко беше като в сън, отдавна не се бях чувствал така, мозъкът ми работеше на пълни обороти, при това без да се замислям. Нещата се случваха инстинктивно. Спуснах се отстрани на водопада по хлъзгава бетонна рампа и попаднах в долната част на реката. Тръгнах с фенера и оглеждах бреговете. Рекичката зад украинското посолство е плитка - десетина сантиметра и около метър и половина широка, всъщност по-скоро е канал в бетонно корито като има достатъчно място да се движи човек. В този момент се чувствах доста необичайно, само преди час бях пред компютъра в работа, потънал в обичайните си задължения и грижи, а сега обикалях с фенер в тъмен и потънал в боклук канал отдал се на каузата да спаси няколко кучешки живота, които са били неудобни за някой друг. Усещането си заслужаваше.

Надолу по реката открих още 3 мъника. Сложих на на една ламарина, която открих сред боклука и я използвах, за да ги изнеса от коритото на реката. Оставих ги да лежат и скимтят в студената нощ и тръгнах към вкъщи за кашон.